Documental a tajo abierto

Пътят на мъдростта на инките

Directorio Web Adsik

martes, 10 de enero de 2012

Единственото, за което моля Бог е да не съществува минната компания Барик на моя континент

в оригинал: "SOLO LE PIDO A DIOS QUE NO HAYA MINERAS BARRICK EN MI CONTINENTE..."

Единственото, за което моля Бог е да не съществува минната компания Барик на моя континент

Бях на височината на хълма надвиснал над моя град, там са неговите жители, а техните деца бяха до мен, и гледаха с надежда към хоризонта, съзерцавайки с нежност всички планини, които се намират отвъд него с белите отенъци в стръмния им скут и камшикът на ледено-студения вятър на тези гиганти, ни удряше в лицето.. Планински хилядници, които изглеждат така далеч, но те винаги са били в живота ни и ние винаги сме ги обичали..



Тогава си спомних песента за къщите от картон и сълзите ми се търкулнаха наволя, докато ги гледах тях, моите ученици с тяхната крехка възраст, всички те с малките им разноцветни пончос как се прехласват с възхищение от нашите внушителни планински върхове! Плачех за бъдещето, което очаква моя народ, за стотиците деца, които скитат по улиците на града безцелно с отпечатъка на глада върху лицата им, с празните им стомахчета. За тях няма бъдеще, а в училищата им преподават да живеят като западняците, за да не си дадат сметка, че цялото им бъдеще е ограбено, фермите им – тези малки парченца земя, които обработват от десетки поколения са отровени от цианид, който унищожава всичко зелено, което е прорастила Майката Земя.

Преди Земята ни даваше своите плодове за да се храним, а сега тя изнемощява повече и повече –всеки миг от нашето съществуване. Земята ни умира постепенно всеки ден, заедно с нейните заснежени върхове и високопланински езера, без да можем да сторим нищо, за да я спасим, защото повече от петстотин години, ние нейните индиански деца бяхме измъчвани, за да престанем да бъде / уамачукос, чачапойас, Канярес, Чанкас.. / Huamanchucos, Chachapoyas, Cañares, Chancas. Сега гледам тези индиански децица, чиято кожа е станала бледа и прозрачна, като бялото на нашите снежни върхове, те треперят от студ, в картонените къщи, които цивилизацията на колонизаторите им донесе, треперят там горе на високите хълмове в покрайнините на големия град само на трепкащата светлина на малка свещица, която е закупена с потта на родителите им, които продължават да работят като поробени в имотите на новите босове, които са същите като вчера.

Виждам също и себе си, и безбройните години на борба в името на моя народ, където остана младостта ми, а сега в годините,когато останах почти без сила, трябва да продължа борбата също както преди, въпреки че тогава краката ми летяха като кондора във небосвода, а сега са тежки като камъните от които е съграден / Ичкал/ Icchal. Исках да отида там и да подновя обещанието, което дадох преди много години, но нозете ми просто се влачат и духът ми скърби. Искам да се разбунтувам, но тялото ми вече не отговаря, уморено от многото години, когато ме държаха враговете на моя народ. Бих искал както кондорът в края на дните си се издига до най-високата скала и скача оттам обезсилен за да умре ... но бързо отхвърлям тази идея, защото аз трябва да умра с открито чело, с лице обърнато към моя народ, искам да се боря докато умра, и както казва легендата: да се превърна в лъч от пожара на / Катекил / Katequil, пожар на духа, който ще възпламени равнини, плата и хълмове, за да се вдигнат дори камъните и да ме последват, за да бъдат изгонени подтисниците, които петстотин години поробват моя народ, а моите деца не осъзнават, че веригите им с всеки изминал ден стават по-силни.



Виждам лицата им с моите очи и ги чувам да казват: Татко Тупак, защото хоризонтът, където искаш да ни поведеш е толкова далеч ? А аз им отговарям: Времето не е от значение, не се знае кога ще стигнем, важното е, че вие сте силата, която аз загубих преди толкова много години.
И поглеждам назад и виждам огромната празнина, в която бе превърнат моя народ от алчните интереси на една шепа хора, които идват от север, които не са от нашата страна. Виждам как моите хора биват измамени с нов тип „стъклени мъниста“, които се наричат училища, направени от глина, с красиви витражи, докато враговете ни все още унищожават нашата Майка Земя, която преди ни обичаше и ни хранеше и живеехме простичко, но в радост и мир.

И виждам моите братя, които продадоха т народа ни, затънали там в алкохолизъм, те казват, че алкохолът им носи удоволствие, други братя като глупаци се обличат в дрехите на белите, които не могат да ги стоплят в Андите, нито да ги охладят в Селвата на Амазонка.. Белите ни казват, че те проповядват истината , но Истината е, че ни отнеха земята, която беше наша единствена прехрана и ние няма къде да живеем днес.
И се питаме: къде да умра? Земята е наша, но западняците ни я отнеха и ние нямаме къде да отидем... Нашата Майка Земя е цялата обвита в кабели.. Там където по време на моето детство ходех бос или понякога на моя тъмен жребец, който ми подари моя прадядо Ной – там сега не мога да стъпя.. има знак: „Частна собственост ! Влизането забранено ! Има заповед за стрелба без предупреждение !“

Не мога дори да премина за да достигна до извора и до езерото, от които като дете черпех с пълни шепи ! А оттам се напоява целият район с десетките малки и големи градове, селца и махали... Там играех с моите / придружители / ayitos в детството ми..

Един от тях срещнах случайно - потопен в алкохол на товарителната станция на каминоните до лифта... Въпреки всичко той ме позна и ме спря.. каза ми: Къде отиваш, сине ? Къде е твоята майчица / Ерлинда / Herlinda?

Погледнах в очите му и видях неописуемата скръб, която ни донесе капиталистическата култура, видях неговото нещастие, децата му, които плачат за хляб, който баща им няма да занесе. Не се извърнах, не се направих, че не го познавам, а само стиснах загрубелите му мургави ръце, толкова тъжни и изсъхнали от болката, че вече нямат своята земя за да я обработват както преди. Няма я и течащата вода, с която заедно играехме, когато той като истински по-голям брат се грижеше за мен и тъгата ми стана още по-тъжна..
И мярнах децата му като скитници се гушеха по ъглите на улиците, чакайки да ограбят някого, защото у дома няма какво да ядат - това е което им донесе цивилизацията – пороците на едно различно общество !!

И никога няма да забравя думите, с които ги излъгаха Многонационалните минодобивни компании: че ще им дадат пари и така районът ще се развие. Със смешните суми, с които им заплатиха терените, в които имаше залежи от злато, измамените ми братя слязоха да живеят по крайбрежието. Много скоро жалката сума, която той получил за парчето земя, което моя прадядо Ной им беше подарил, тази сума свършила. Тогава той искал да работи като наемен работник , но не бил квалифициран и се върнали цялото семейство на село, но вече нямали нищо.. Цялата земя била оградена с бодлива тел, а пазачите били същите онези „братя“, които ги убедили: „Не бъди глупав, продай земята, която ти дари Ной и ще видиш как ще се промени живота ти към добро!“ – е сега тези същите предатели охранявали земята за гринговците, а на моите бедни братя това им донесъл „прогресът“ ! Сега нямат нищо... Попитах го: - Къде живееш ? – защото знам, че ако му дам монета ще я изхарчи за алкохол.

Той не ми казва, но аз знам, той живее там, където и всички мои братя – в гетата на големия град. Зад хълмовете от пясък , в къщите от картон, които едва удържат слабия дъждец през лятото и силния студ през зимата, там треперят в студа без топли дрехи, без завивки, там се приютяват всички те до огнището , в което палят само хартия, за да се столят.

Казах му: Приятелю /ayita /, ще те навестя..
- и днес трябва да изпълня обещанието, което му дадох вчера.
... ... ...
Тръгвам си, а с мен тръгва и болката от видяното, колко много страдат моите братя днес, защото са лишени от всичко..

05.04. 2011
Тупак Исак II
Хуан Естебан Юпанки Вильялобос ,

Преводът е направен от испански на български език
от Таня К. Юпанки съпруга на автора.
Оригиналът на текста можете да прочете на следния адрес:

http://juanestebanyupanqui.blogspot.com/2011/04/solo-le-pido-dios-que-no-haya-mineras.html


viernes, 6 de enero de 2012

Да кажем НЕ на мините Конга в Кахамарка - отново предателство спрямо индианските народи

Да кажем НЕ на мините Конга в Кахамарка - отново предателство спрямо индианските народи !!

Историята се повтаря отново:
потомците на Писаро и неговите чуждестранни съюзници ограбват Кахамарка,
оставяйки след себе си само унищожение !!
на околната среда...
на индианските лидери...
сухи земи...
замърсени води...
негоден за дишане въздух ...

от Jym Капак Амару.




Публикувано от съпругата на Хуан Естебан
http://juanestebanyupanqui.blogspot.com/