Documental a tajo abierto

Пътят на мъдростта на инките

Directorio Web Adsik

miércoles, 8 de febrero de 2017

Левицата в Латинска Америка – загуби битката с нокаут

Левицата в Латинска Америка – загуби битката с нокаут
автор: Хуан Естебан Юпанки Вилялобос

Във всички Латиноамерикански държави, в началото на настоящия век, с надежда и с добро око се гледаше на поемането на кормилото и курса от прогресивните леви движения. Завоят наляво, бе възприет като предвещание за промяна в полза на бедните, лишените и обезземлените в целия регион на Латинска Америка. Беше почти обожествен до изстъпление процеса, който изживяваше държавата Венецуела, без мнозинството да осъзнава, че Венецуела изживява най-драматичните моменти, точно в резултат на факта, че протичането на процесите там вдействителност се отклонява от прогресивната линия на развитие, защото венецуелските лидери не бяха чели трудовете на Маркс и Ленин, а бяха почерпили като пример единствено и само от опита на Аржентина и от теоретичните постановки на Лев Троцки. Това беше пътя, който пое Уго Чавес и Лула да Силва с някои незначителни изменения. Включително същите те, тук упоменати, подкрепиха един човекоубиец, за кандидат-президент на Перу, защото той се представи пред тях и пред света като прогресивна личност.

Мисля, че основният проблем е този, че венецуелските и бразилските леви лидери, бяха приели тезата на Троцки за постоянната революция, която застъпва идеята, че демократичното общество може да премине към социализъм и комунизъм по безкръвен път, а именно само чрез избори. Този път на левите течения в политиката имá за свой първообраз управлението на Салвадор Алиенде в Чили, но тази теза не биде потвърдена, и действията на прогресивното ляво правителство в Чили, не можаха да предотвратят атаката на империализма, който настъпи безмилостно чрез държавния преврат на Аугусто Пиночет, събаряйки малкото, което бе постигнато при правителството на Алиенде. Към този проблем на левите движения в Латинска Америка, трябва да прибавим и още един основополагащ момент, а именно разделението вътре в самата Левица, и стремежът на всяка, отцепила се вляво групировка, да оглави управлението. Същото се случи в Перу, Левицата на практика се раздроби на стотици партии, всяка със своя лидер, всяка считайки за вярна само своята истина за реалността в страната.

Освен това, трябва да се вземе в предвид, че напоследък, не се отделя нужното внимание на обучението по идеология, а то се явява основна характеристика на Левицата, това се случва в Аржентина, Чили, Боливия, Перу и в самата Венецуела. Не бяха взети под внимание последствията, нито идеологическата позиция бе твърдо устоявана и безкомпромисна, за да се продължи развитието на левите режими в правилната посока. За съжаление липсва и креативността, за да се предвиди какво носи бъдещето. Единствено и само се разрешават най-непосредствените и най-скорошните проблеми, а ако не могат да се решат, просто се цитира един и същ аргумент от много години насам – Виновен за това е Империализмът! И не се предприема нищо повече, задоволявайки се лявото движение само с тази констатация.

Защото, ако биха били продължили левите лидери, с по-нататъшния анализ -прочитайки Маркс и Енгелс, в произведението си те казват1: „Навсякъде, във всяка област се забелязват само догми и нищо друго освен догми и вярата в тези догми.“ Светът все повече и повече се вкарва в ограничения и рамки, до такива чудовищни размери, че дори Карл Маркс биха канонизирали като Свети Маркс. Образно така би могло да се опише, онова което правят левите лидери в Южна Америка, които си правят автореклама, като че са новите и неразрушими Светци на марскизма. Но онова, което в действителност се вижда в тяхното трансформиране е извънредно набъбналия у тях индивидуализъм.

От една страна имаме Мадуро, който не може да разреши кризата, предизвикана от силните икономически атаки на империалистическите държави. Да предположим, че Мадуро е против империалистическото могъщество на САЩ, които никога не са се спирали своите атаки и кроежи; тогава логично би било венецуелският лидер да очаква удар от Запада, така както Куба понасяше всички тези атаки цели 50 години. Но ако Мадуро твърди, че не е очаквал тези атаки, това си е чисто и просто демагогия на един опортюнистично настроен индивид. Твърдя това, защото аз като комунист, считам, че не бива да се пазарим с враговете си, а вместо това би трябвало да съграждаме икономически съюзи в самата Латинска Америка, която САЩ считат за свой заден двор. Но видимо, онова, към което се стремят много от лидерите на Левицата в Южна Америка е да се докопат до властта, за да разрешат собствените си икономически проблеми, а не да се погрижат за нуждите на народа си, за огромната маса бедни хора. И тук отново основният проблем излиза на дневен ред, защото тази маса се чувства предадена, от онези, които са я оглавили, обещавайки ú разрешаване на проблемите с глада, мизерията, безработицата, които са ендемични проблеми в нашите републики в Латинска Америка, за което не можем да излъжем, защото това е ежедневната реалност на случващото се пред нашите очи в цяла Южна Америка. Всички гореописани проблеми на Левицата в тези страни, предизвика завръщането с още по-голям блясък на власт, на местните крайно десни течения, за да управляват, изпълнявайки зададените им от Империята на империализма програми.

Проблемът на Левицата, не се състои само в това: как да дойде на власт, а много по-значим проблем е: как да се задържи на власт. Много от левите лидери, не умеят дори да поддържат контакт с масите, какъвто пример наскоро имахме с Чили, когато младежта пое щафетата на борбата, след като бившия младежки ляв лидер / става въпрос за Камила Вайехос /, вместо да продължи борбата се приспособи към системата, срещу която първоначално се бореше, и днес вече не формира част от борбите на народа.

У други властимащи леви лидери побеждава духът на възгордяването и те започват да се чувстват като императори, и желаят да поддържат това усещане до живот. Такъв е случаят с Ево Моралес в Боливия и с Ортега в Никарагуа. В Бразилия, Левицата си даде сметка за този проблем и бе реализирана смяна на левия управляващ лидер, след като бяха обучени нови по-млади лидери, с цел да заменят предишния, но за съжаление там възникна още по-сериозен проблем – честността при изразходването на народните пари.
Както сам се убеди уважаемият читател, от изброените дотук примери: без солидно обучение за формиране и закаляване на бъдещи лидери, в чиито недра да се родят нови икономически, политически, социални и образователни теории, се явява невъзможно да се поддържа едно управление на властта от Левицата; независимо дали до него се е достигнало по марксисткия метод или чрез приспособяване към капиталистическата система, какъвто е пътя на Троцкизма.

Реалността отново избухна буквално под носа ни в Южна Америка. Сега загубата на престиж от прогресивните леви движения е с ежедневно нарастващи стойности. Ако не съумеем да спрем това вредно явление, стараейки се на първо място отново да прочетем и анализираме основите на нашата идеология. Ако не успеем да обосновем новите посоки и пътища, които трябва да следваме, неизбежно ще достигнем до момент, в който всеки опит би бил обезсмислен и тогава Левицата безсилно ще протяга ръка, за да се хване като удавник за сламка, както това вече се случва в някои държави. Те нямат дори теория за това: как да продължат да водят борбата срещу империализма. Единственото, което е ясно видимо, е стремежът на самите народни маси, които със своята воля отчаяно търсят разрешение на проблема с неизбежното заробване от капиталистическата система. А тя, от своя страна, също отчаяно се бори за да продължи да поддържа състоянието и статуквото си в цял свят, като води тази отчаяна битка по най-безобразен, безсрамен и безмилостен начин.

С тази статия не претендирам да дам рецепта, защото разрешението на проблемите не излиза като магия от ръкавите на илюзиониста. Целта на тези редове, е да накара читателя да се замисли: по какъв начин биха могли да бъдат разрешени съществуващите проблеми за доброто на цялото човечество? Нека да оставим настрана егоизма си, личните си интереси и да работим заедно. Човечеството се нуждае от това.

Варна,21 декември 2016г.

1
Карл Маркс и Фридрих Енгелс. Фойербах (Първа глава на “Немската идеология”) Противопоставяне между материалистичните и идеалистичните схващания.

No hay comentarios: